Забравеният град

Разпознавали пиаците за файтони по миризмата

Конските фашкии в центъра на Пловдив разгневили цар Фердинанд

Първите пътнически автобуси в Пловдив били стари трошки, внесени от Европа

Владимир Балчев

Пиацата за файтони на Джумаята върху стара пощенска картичка от края на ХIХ век. Частна колекцияПовече от 30 години файтоните били неизменна част от облика на Джумаята. Частна колекция

 

Било в самия край на септември 1908 г, но слънцето прнпичало така, все едно че е лято. Точно в един от тези жарки дни на пловдивс­ката гара  пристигнал българският цар Ферди­нанд. Тръгнал по улица „Станционна“ (сегашната „Иван Вазов“). Както пишат вестниците от онова време, през зимата тази улица била покрита с кал, а през лятото – с прах. Докато стигне до Военния клуб, блестящите ботуши на монарха побелели от прахоляка. Фердинанд се намръщил, от време на време гневно изтупвал дрехите си. Дори величествената триумфална арка при Военния клуб и възторженото посрещане от множеството, не успяло да промени киселото му изражение.

След това процесията се отправила по главната улица. Тъкмо до днешна­та Художествена галерия последвала друга непри­ятна изненада – сред рояци мухи, напечени­те от слънцето конски фашкии смърдели ужас­но. Опитали се да обяс­нят на царя, че от това място тръгват файтоните за Станимака, ала оправ­данията още повече ядо­сали височайшата особа. Чашата съвсем преляла, когато с приближаването на Джумаята се разнесла, същата, смрад, сякаш от­далеч да предупреди, че кръстовището е най-важ­ната пиаца за файтони на Пловдив.

Файтонджиите очаквали пътници и пред Гражданския клуб при днешния площад „Стефан Стамболов“. Държавен архив - ПловдивВбесен, царят нахокал кмета, обърнал гръб на придружителите си и по­ел  към Стария град. Доб­ре че не продължил към моста на Марица, където имало друга стоянка за файто­ни. И там смрад, и там купища мухи. Обичайна гледка за пловдивчани, но потресаващо зрелище за чужденците. Като нау­чили файтонджиите за царския гняв, учудено повдигнали рамене: какво толкова е станало? Най-важно за тях било, че спазват градските разпоредби, докато всичко останало приемали прос­то за глезотия. Още през 1884 г. „Пайтонджийският еснаф" подписал договор с общината за реда на градския транспорт. Все­ки превозвач плащал два франка годишно, за да упражнява занаята. Тол­кова била и глобата за пияните файтонджии или за любителите на високи­те скорости. Самото със­ловие издирвало и наказ­вало нарушителите. Сурово били одрусвани тези, които напускали стоянките в големите студове, за да се прибе­рат на топло вкъщи, или засядали край печката в някоя кръчма. Недай си боже тъкмо в такъв ку­чешки студ да приключи някое среднощно заседа­ние на общината и премръзналите съветници да тръгнат пеш към домо­вете си.

Иначе файтонджийството било доходно занятие. През 1884 г. съсловието брояло само 68 души, разпределени на пет стоянки, а след 1900 г. бройката на превозвачите прехвърлила стоте. Най-предпочитани били пътувани­ята до Нареченски бани. Мющерията тръгвал от Пловдив с празна дама­джана, в Асеновград я на­ливал с превъзходен мав­руд. На два пъти трябва­ло да спрат при някоя кръчма да похапнат, като обядът за файтонджията изцяло се заплащал от пътуващите, заедно с пи­тиетата и мезетата. По тази причина често пъти спирките ставали четири, че и повече. Ама нали и кончетата трябва да от­дъхнат, да похапнат, да сръбнат вода. През това време стопанинът им ня­ма да седи и да ги гледа…

Отговорна задача за ку­рортистите била закарва­нето на мавруда непокътнат до Наречен. За да се подобри ефектът от бани­те, терапията включвала пълното пресушаване на дамаджаната, та за връ­щане да се налее с мине­рална вода.

Пиаца за файтони пред градината „Цар Симеон“. Мястото било стратегическо, защото оттук се виждали пътниците пред Гражданския клуб и пред Военния клуб. Частна колекцияТри били спирките по пътя за Карлово. Най-напред файтон­джията се подкрепял в Граф Игнатиево или Труд, където се продава­ло превъзходно овче си­рене. Още по-здраво похапване следвало в Долна махала, нещо като подготовка за проклетия баир при Песнопой, където пътниците слизали от файтона и вървели пеш. Следваща по ред била кръчмата в Баня, където файтонджията наблягал на мезетата и питиетата. Щат-не щат, пътниците оправяли цялата сметка. Кончетата вземали цяло­то разстояние до Карлово за 6-7 часа.

По маршрута за Храбрино на особена почит било заведението на Рангел  Бойковлията в днеш­ното село Първенец,  който предлагал превъзходна скара. Особено вкусни били козите кебапчета. Ухаело отдалеч, но още като чуел далечното чаткане на копита, Рангел започвал да думка по една те­некия – ако има някой със запушен нос, първо да чуе, а после да погледне.

Появата на пътническите автобуси променила тази идилична картина. Първоначално за автомобили мислели предимно чудаците и лудите глави. Смятало се, че нищо не може за замени файтона по сигурност и удобство. А и първите автобуси се оказали трошки, внесени евтино от Европа. Едновремешните бъл­гарски пътища били труд­ни за изгазване дори от обикновена волска талига. Да не говорим за износените машини, които били толкова крехки, че карика­туристите често рисували закъсалите шофьори как впрягат коне или мага­рета, за да теглят закъсало­то возило. Това се случило с автобуса, който през 1908 г. започнал да циркулира между Пловдив и Асеновград. Само няколко курса били достатъчни да съсипят машината. Същата съдба имал рейсът между Пловдив и Карлово. Евти­ната машина изгърмяла още по време на първото си пътуване, Десетина го­дини по-късно автомоби­лът преборил конкуренцията на файтона.

По време на Балканската война (1912 – 1913 г.)  в Пловдив се появили файтоните на военните лекари. Държавен архив - Пловдив

Мирно съвместно съществуване на автомобили и файтони през 20-те години на миналия век. Частна колекция

Дежурен Редактор

Екип на Под Тепето - Наистина Пловдив

Един коментар

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина